Глътка ароматно кафе, музика, мирис на море са всичко, от което един студент по медицина се нуждае, броени дни преди поредния тежък изпит. Ученето е самотно занимание, отнемащо голяма част от времето ни, и твърде често точно когато имаме най-голяма нужда от вдъхновение, не успяваме да го открием сред дебелите томове. За да получите дозата си мотивация преди решаващите дни, сме подготвили едно интервю с любимия на всички нас преподавател и ментор в изкуството, заклет мечтател – Доцент Радко Радев. Нека черпим оптимизма от източника! За максимален положителен ефект, моля препрочитайте често…

Интервю взе: Елиф Мехмед

– Вие сте лекар, учен, любим преподавател, ментор в областта на изкуството, творец… Как съумявате да съчетаете толкова голям брой „идентичности“? Кой всъщност е доцент Радев? (учен, учител, лекар, творец)

– Въпросът Ви едновременно ме ласкае, но и в известна степен затруднява. Ще се опитам да Ви отговоря косвено… Най-важното, което пожелавам на своите студенти, е: „Бъдете добри хора!“ На второ място, бих искал всеки да е и добър професионалист в своята област. Конкретно патофизиологията е фундаментална за бъдещите медици, затова се стремя и аз да съм добър в преподавателската си дейност по тази дисциплина. Всичко останало е въпрос на необятния простор от интересите на всеки един човек. За себе си мога да кажа, че съм един ненаситен любознателен човек, който се интересува и вълнува от всички сфери на живота – литература, музика, спорт… На шега казвам, но всъщност е истина, че и десет живота няма да ми стигнат, за да се докосна до  всичко, което ми е интересно. Все пак да обобщя: аз бих искал да съм добър човек, професионалист-преподавател, лекар и животът ми да е пример за младите хора. Предполагам, най-много ми приляга званието „учител“.

– Какво е да си „будител“ през 21-ви век?

– Да си „будител“ днес не е лесно, но кога ли е било лесно? Да живееш някак си лениво и без особени усилия, е свойствено за много хора. Ако нямаш амбиции, животът е по-лесен, но според мен, така човек не усеща сладостта, че диша. Е, и другата крайност не е добра – прекалените амбиции, особено на родители, които искат да удовлетворят неосъществените си желания чрез децата си, също са пагубни! Освен това, днес не е „престижно“ да будиш „заспалите“. Правейки го, ставаш нещо като „бяла врана“, която често е обект на отстрел. Спомнете си за възрожденските будители…  Кой от тях е бил тачен във времето си! Но ако имаш вътрешен пламък, не го гаси, „буди“, пък каквото ще да става!

– Какво Ви вдъхновява като творец?

– Не съм сигурен дали мога да бъда окачествяван като творец, но когато пиша поезия или проза, когато свиря или пея, та дори когато спортувам, най-често съм тъжен. Околните рядко могат да забележат това, но всъщност клоунът е един тъжен човек! В състояние на тъга съм най-продуктивен. Всъщност съм един “тъжен щастливец“, убеден, че днешният ден не е подходящ за романтици и хора с чувство за отговорност. И все пак осъзнавам, че ние живеем в славно време! Помислете: спасени сме от ужасите на войната; техниката и технологиите ни спестяват много усилия, които нашите предци са полагали. Имаме възможност да се вгледаме в живота си, но като че ли го правим рядко.

– Как започнахте да се занимавате с изкуство?

– Дано не звучи нереално, но в детските си години се занимавах с шах, с бягане, висок скок, футбол, баскетбол и всякакви спортни и състезателни игри – тенис на маса, всички познати игри на табла, карти (от белот до бридж – това ми помогна много да не оглупея, докато бях в казармата!). И бях добър във всичко това. Четях изключително много художествена литература (имам претенциите, че познавам класиците на българската, френската, английската, руската и немската литература). Свирих на цигулка почти десет години, но тя не ми беше любим инструмент. В гимназията свирих на различни видове духови инструменти: тромпет, баритон, алт, флигорна… С китарата се запознах по-отблизо, като станах студент, и мисля, че съм закъснял. А писането ми се отдава с лекота! Думите, особено римите, сами изникват в ума ми. Един ден, ако се пенсионирам жив, бих могъл да напиша томове поезия!

– Как се зароди идеята за „Клуба на будните таланти д-р Радко Златков Радев и приятели“?

– Идеята за „Клуба“ имах още от времето на студентските си години. Да речем 1975 година, когато с тогавашните студенти от по-горните курсове мечтаехме за свой клуб и вестник. Имахме запалени театрали, с които играехме собствена постановка „И Бог създаде човека“. Бяхме сформирали и музикална рок-група „Сириус“. Но на тези наши изяви по онова време се гледаше като на „упадъчна култура“ и затова не просъществувахме дълго. Вече като преподавател, преди петнадесетина години, с братята Милослав и Борислав Петрови, с един акордеон на жена ми и с китарата ми, се опитвахме да правим кавъри. Но реално, след хабилитацията ми с въведената от мен първа лекция по този случай, на която пях, свирих, четох мои произведения, реших, че без съмишленици, отново ще остана сам и затова се опитах да привлека талантливи студенти. Радвам се, че успях, но може би за това платих с цената на „изоставане в кариерата“. Но не съжалявам. Искрено се надявам, че съм бил по-полезен и ще остана в съзнанието на мнозина с будителската си дейност.

– Една латинска сентенция гласи „Omnium artium medicina nobilissima est.“ (Медицината е най-благородното изкуство). Изкуство ли е медицината?

– Медицината е едновременно и наука, и изкуство, но най-вече (дано не звучи като клише) –  призвание. Трябва да носиш в сърцето си състрадание към страдащия в доза, с която да направиш живота му по-поносим. Професор Попдимитров, който ми беше учител по патофизиология и пример за честен преподавател и учен, казваше „Колеги, не гонете кариерата, нека кариерата да Ви гони!“. Старах се да спазя неговото указание. Аз бях първият, който прочете встъпителна лекция в МУ-Варна, и съм доволен, че после това стана задължителен елемент за всеки хабилитиран.

– Ще ни разкажете ли някоя интересна случка от практиката си като лекар?

– Мога да разказвам интересни случки за какво ли не с часове! Ще спомена само, че като лекар, в тогавашната Хигиенно-епидемиологична инспекция  в Търговище, навсякъде ме посрещаха с „рушвети“! В месокомбината с луканки и деликатеси, в завода за безалкохолни – с концентрат на „кока-кола“, в хлебозавода – с хляб… В  завода за акумулатори генералният директор каза на един от петимата си заместници: „Ти иди на срещата с другаря заместник-министър, а аз ще пообиколя завода с д-р Радев“! Аз категорично отказвах подаръците, но и никого не глобих. Разчитах, че с добри думи ще мога да обясня на хората какво не е наред и как всъщност трябва да постъпят. Наказанията карат хората да се страхуват, но не ги правят по-добри!

– Какво послание бихте изпратили на студентите си (бъдещи, настоящи, бивши)?  

– Ще започна в обратен ред:

На бившите си студенти бих искал да кажа да не забравят, че и те са имали трудности в обучението и с колко усилия са успели да се изкачат до върха на професионалното си ниво, за да са отзивчиви към по-младите си колеги. Никой не се е родил научен!

На настоящите студенти: Знайте, че ние сме съработници и като такива трябва да се стараем с общи усилия. Не бива да се възприемаме като противници. Така по-лесно ще превземем връх след връх.

На бъдещите студенти: Светът не започва и не свършва с Вас! Уважавайте по-възрастните си колеги. Не завиждайте на по-успелите в настоящето. Старайте се, без да се отчайвате от трудностите, които неизбежно съпътстват лекарската професия!

И към всички мои колеги: Бъдете съпричастни към пациентите си – те не са от метал и дърво. Те са живи хора! Гледайте на възрастния като на свой баща или майка, на връстника си – като на брат или сестра, на детето – като на свое! И така ще бъдете успешни!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *